Михаелина Лилова

От доста време един познат ме пита какъв е смисълът от женското бельо. Аз като контрапункт го попитах какъв е смисълът от мъжкото бельо и честно казано не останах удовлетворена от отговора, който беше нещо от сорта на: “за да не ни се мандрахерца безцелно из панталоните”. Е да, ние жените нямаме какво толкова да пазим, но все пак бельото е важна част от облеклото на една голяма част от нас (и не става въпрос само за онези няколко дни в месеца, през които, както повечето хора смятат, бельото е необходимо).

Предполагам първоначално женското бельо, представляващо кюлоти и множество фусти, се е появило по-скоро от свенливост и желание да се прикрие максимално добре тази “забранена зона”. През годинито обаче, смисълът на бельото е претърпял коренна промяна. С течение на времето то става все по-редуцирано и все повече се набляга не на комфорта, а на сексапила. В днешно време бельото също следва своята мода, а всяка стилна жена съобразява не само чантата и обувките си, а също и бикините и сутиена си с останалата част от облеклото. Това е един от съвременните смисъли на бельото - елегантността. За жалост много жени забравят тази деликатна част от облеклото си и меко казано слагат специално бельо само за “специални поводи”. Чувала съм за случаи, в които жена е отказвала на мъж секс само защото отдолу е била с нещо стил “кюлотите на баба”, при все че желание не е липсвало. Явно тази част от нежния пол следват правилото, изложено в един филм: ” може да са грозни, ама ако знаете само как стягат корема…”
Прочетете остатъка от публикацията »

След първия сезон на въпросното риалити окончателно се бях отказала от този формат, въпреки това обаче всяка година се старая да гледам първото предаване (представянето на участниците), защото ми е интересно не каква простотия ще гледаме, а по-скоро какво “гениалния екип от социолози и психолози” мисли, че би заинтригувало масовата аудитория. Все пак и досега май първото предаване се оказа ако не най-успешно, то поне най-риалити. Нова телевизия доста дразнят с режисурата на “риалити” случките. Като ги гледам как са тръгнали, очаквам BigBrother 8 да е толкова реално, колкото сегашното “Хванати в изневяра” - т. е. нещата да са представени по-скоро през погледа на един режисьор на сапунен сериал, отколкото да отразяват скучната реалност на човешкото ежедневие. Продуцентите в Нова телевизия сигурно биха имали огромен успех примерно в Хитлеристка Германия, отдел за промиване на мозъците и манипулиране ма масите. Всъщност малко се отклоних от първоначалната ми идея да се опитам да охарактеризирам учстничките в четвъртия сезон на въпросното предаване, видяни през моите очи така, както Нова телевизия се опита да ни ги представи. Ще започна по реда, в който ги намирам на сайта на “риалитито”:

Ангелина Ангелова, 18 г.

Лично на мен това момиче ми изглежда като едно малко и сладко детенце, откровено и директно, весело и естествено. Естествено друг образ се опита да ни се покаже от визитката й - на една малка кучка, “циганка”, материалистка, занемарила училището, надменна, интересуваща се само от футболисти. Първо искам да кажа, противно на някои изказвания, които четох - в Столипиново не живеят само цигани - имам доста познати от там - има блокове, които са изцяло “български” там. Това, че там е мизерия, не означава, че живущите са само цигани. Във въпросните думи “ходим на училище за да си показваме дрешките” и “списания чета само в скучните часове” аз по-скоро разчетох критика към образованието, отколкото надменност и нехайство. В представянето на детето имаше много самоирония, а това за футболистите - всяко дете е харесвало футболисти в определен етап от детството си.

  Даниела Костова “Манол” - 28 г.

Признавам, че леко не разбирам тази участничка - прилича ми на жена, много видяла от мъжете и отвратила се от тях, решила да е “мъж”, след като се е провалила в това “да бъде жена”. Беше ни представена като противна лесбийка, груба мъжкарана. На мен ми прилича на много лесно раним човек, избрал да се затвори в черупка, пред това да продължава да се  бори. Цялото перчене и показване на самоувереност бият на много ниско самочувствие. “Да свали жена в къщата” би означавало “да се докаже на обществото”, да покаже, че е полезен гражданин. Това не е търсене на самоодобрение, а по-скоро нужда от одобрение от страна на обществото.
Прочетете остатъка от публикацията »

Вчера гледах един филм, в който една от главните героини трябваше да направи списък на всички мъже, с които е спала. В крайна сметка се оказаха 42-ма, а тя беше ужасена от бройката. В последствие се успокои от факта, че бройката на приятеля й е по-голяма. Героинята беше на 35 години. Ако приемем, че е започнала полов живот на 16, това прави по 2,2-ма мъже на година, което реално хич не е много, но погледнато на пръв поглед изглежда леко стресиращо. Всъщност означава ли нещо бройката на сексуалните партньори, когато не е съотнесена спрямо възрастта? Впрочем дори и тогава от значение е също времето, за което е натрупана. Колко точно е”много” и еднакво ли е при мъжете и жените?

Колко мъже са много? Определено различните хора биха казали различно число. Това, което е нормално за един, е неприемливо за друг и безразлично за трети.  Общо взето съм забелязала, че ако си жена, винаги си съдена за броя на сексуалните си партньори. Може би поради тази причина сред женското съсловие се е наложило едно неписано правило да не се говори на тази тема. Възприело се е, че една жена не се пита за две неща - за годините и за броя на партньорите. От друга страна, това табу върху темата събужда любопитството, особено мъжкото. Пълното неведение от своя страна води до зараждането на “митове” и до слагането на етикети. Един от митовете, за които се сещам в момента, е за “тройното правило” - когато жена казва бройката на сексуалните си партньори, то тя я разделя на три, а когато мъж бъде запитан за същото - той умножава по три. Дали има нещо вярно? И да има, ние няма как да разберем, особено ако искаме да говорим за “по принцип”.
Прочетете остатъка от публикацията »

Докъде стигнахме - жени да избиват комплекси, злоупотребявайки с дадената им власт! Много съм афектирана - принципно не съм конфликтна личност, но днес не издържах. Причината? Новата ни “административна директорка”. Каква е функцията на административните директори - да следят за спазването на правилата във фирмата. Но! Идва един момент, в който някои хора взимат задълженията и правата си много насериозно и започва злоупотребата с дадената им влас. Започна се невинно - весело, засмяно. Първият ден добре. Вторият ден вече взе да се разпорежда - ще каже човек цял живот тука е работила, при това на началническа позиция. В началото забележките й изглеждаха уместни и логични - да идваме с 10 минути по-рано на работа, да чукаме на вратата на шефа, като влизаме - все неща, които биха могли да подобрят работния процес. Постепенно обаче нещата почнаха да загрубяват - да сме се обръщали към шефа с г-н и фамилията му и да му говорим на Вие. Аз пак си казах: “ОК, може три месеца да съм му говорила на малко име, но не е болка за умиране, да му мислят тези, които са от 10 години тук…” Постепенно обаче забележките започнаха да стават заповеди, а причините - все по-абсурдни. Стигна се дотам, че да каже на колежка, че не можеле да ходи с къса пола, защото забележете “съблазнявала шефа”, та дори я връща да се преоблича! И сигурно нямаше да изглежда чак толкова нелепо, ако момичето не беше на… 14!!! Това леко минава границите на отношенията работник-началник.

Кое позволява на жените с власт да се държат като пълни кучки? Аз лично не съм виждала от мъж подобно отношение, а страшно много пъти съм виждала и съм чувала от хора как жени, от които зависиш по някакъв начин (било то служителки в дадено учреждение, било то шефки или жените на шефове, било то любовниците на влиятелни хора и др.),  започват да се опитват по всякакъв начин да ти вгорчат живота. И не знам съвпадение или не, но повечето пъти тези жени не само, че не те превъзхождат с нищо, но дори са или физически, или по образование, или по интелект по-долу от теб. Много често става въпрос и за стари моми (както и в моя случай). Дали от завист, дали заради комплексите си, подобни жени започват да се опитват да изкарват теб виновен за грешките на съдбата. Обаче тъй като компенсация не се получава, т. е. и очакваното облекчение не следва, това само още повече озлобява този тип хора.
Прочетете остатъка от публикацията »

“Добрите момичета си седят у дома” - това беше казала преди време бабата на един познат. Той естествено й беше отговорил нещо от сорта на: “Ами като си седят у дома аз как да ги срещна?”, което напълно беше отчаяло горката жена, правеща последен опит да вразуми внука си. Но всъщност въпросът е принципен - общоприето сред “по-старите поколения” е ученолюбивите, скромнички домошарчета да бъдат давани за пример като добра съпруга/съпруг и образец за подражание. Сред останалата част от обществото точно обратното - този тип леко интровертни персони се възприемат по-скоро за “задръстени”, “зубъри” и прочие. Не ме интересува кой е идеалният пример за подражание, по-скоро ми е любопитно защо с течение на времето традиционните добродетели са се изопачили и са се трансформирали едва ли не в недостатъци и защо хората са така озлобени към този тип поведение, който принципно не пречи на никого.

Кога скромността се превърна в недостатък? Аз много ценя и се радвам на скромните хора. И без това останаха твърде малко такива, а показността е станала мода. Виждала съм много пъти как хора, чието поведение по-скоро би могло да бъде отчетено като пропаднало, се подиграват на скромни личности. Едно време бях казала, че скромността е за тези, които нямат какво да покажат, но по-скоро така оправдавам собствената си егоцентричност. Скромността може да е недостатък само в общество като нашето - където скромните хора са тъпкани и вечно прецаквани, недооценявани и използвани. Хубаво е да знаеш собствената си цена - това може би е перфектният баланс между скромността и горделивостта, но да не се изтъкваш при всеки възможен повод определено НЕ Е недостатък, нито е повод за срам.
Прочетете остатъка от публикацията »

Отдавна не съм писала, но ме поканиха да се включа в тази инициатива, та реших да драсна някой ред:

Като цяло перфектността не е моя идеал, поради което идеалният свят за мен е несъвършенният свят. Естествено сегашната несъвършенност бие направо на пошлото, затова ако трябваше да внеса някои промени те биха били:

1. Бих искала да живея в свят, където демокрацията не е най-успешната и разпространена форма на управление. Хората като цяло са тъпи, поради което не е много подходящо те да решават.

2. Като следствие от т. 1 би било хубаво процентът на тъпи хора да е мааалко по-малък.

3. Чудесно би било хората да са красиви. Нека всички да сме степени на красотата, а не на грозотията

4. Искам да живея в свят без расови, полови, възрастови, национални и други предрасъдъци.

5. Повечето хора да харесват и обичат работата си и да я вършат с удоволствие, т.е. хобито и професията да са еквивалентни.

6. Науката да е напреднала дотолкова,  че да има ваксина за СПИН, лекарство за рак, както и лечение на генетичните болести. Всички тези лекарства да са общодостъпни. Да не се използват човешките болести и нещастие за да се прави бизнес.

7. Да не виждаме въздухът, който дишаме.

8. Аз лично бих искала оръжията и автомобилите да не са изобретявани. Ако все пак има автомобили те, както и цигарите да са лукс, недостъпен за по-голямата част от населението.

9. Хората да казват “Обичам те”, когато са влюбени, а не по навик

Сигурно има и още, но към края на работния ден не мисля на пълни обороти

На мен ми е интересно какво би написал Emu по въпроса и каня него да участва

Като коренячка пловдивчанка (гордея се да се нарека пловдивчанка и не напирам да ставам псевдо “столичанка” - от онези, които и без това станаха прекалено много) съм имала възможност за моята крехка възраст обстойно да наблюдавам живота в нашия град, с всичките ни характерности и особености. За това време няма как да не ми е направило впечатление едно явление, гротескно характерно за града (а предполагам и не само за него). Аз условно го наричам “пловдивски синдром” и накратко го охарактеризирам по следния начин - при сравнително високо ниво на безработица (спрямо средната за страната) Пловдив е градът в България, с най-много кафенета на глава от населението, които са пълни през цялото им работно време! Същият онзи окайващ се, постоянно оплакващ се от липсата на пари пловдивчанин, прекарва основната част от ежедневието си в кибичене по кафета и обсъждане на минаващите пешеходци (най-вероятно търсещи свободно кафене). Това звучи малко парадоксално.

Факт е, че ако минеш по Главната през работен ден, през време, което вземайки предвид всички възможни почивки, се пада работно, ще установиш, че всяко от т. нар “клюкарски кафета” (а и не само те) е препълнено и няма никакви свободни места за сядане. При това по центъра е толкова населено, че за да маневрираш между преминаващите хора трябва да проявяваш умения, необходими за висшия пилотаж. В магазините винаги има тълпи от пазаруващи хора. Дори и пейките в парковете са пълни (и то не предимно с пенсионери). Ученици и “бедни студенти” пък се чудят в кое кафе да седнат след като станат от това, в което са в момента (всичко това през учебно време). Където и да минеш - улиците, спирките, супермаркетите - навсякъде хора. Трафикът по улиците се характеризира с редовни задръствания. А като погледнеш хората - настроението е такова едно весело, лежерно, приятно и леко - ще си кажеш хора без проблеми и грижи, материално осигурени и стабилни хора - щастливци.
Прочетете остатъка от публикацията »

Днес докато вървях под безмилостно печащото слънце, може би заради жегата, може би заради това, че слънцето ме беше понапекло доста, започнах да си мисля за хейтърството. Викам си - всеки казва, че съм хейтърка, може би трябва да мисля по-положително? Мислих си и за блога ми и за множеството негативни коментари - в мен ли е проблемът, в хората ли, не знам и аз, но си казах - трябва да напиша и нещо позитивно. Да ама какво? Вървя, мисля, вървя, мисля… Чудя се за едно положително нещо, за което да пиша.. Голямо чудене падна. Казвам си: “Е не може да няма нищо положително на този свят”. Стигнах до извода, че сигурно животът ми е гаден, щом не мога да се сетя за нещо положително. Да ама не. Може да се каже, че имам всичко, което ми трябва на този етап от живота ми - имам си семейство, приятели, невероятен приятел, прилична работа, карам образованието, за което съм си мечтала, е тогава какво не е наред? Започнах да мисля по-задълбочено. Казах си - ужким има доста положителни неща в тази държава, но някак си не си представям да пиша за хубавите планини и реки, за българското гостоприемство, за традициите… твърде клиширано ми се струва. Говорено, говорено, та чак изтъркано. А да тръгна да пиша за това как ми е минал деня няма да стане - все пак искам някой да го чете, или поне ако случайно някой се излъже да го чете, да не си каже: “Ебахти тъпотията” За да е нещо, ако не интересно, то поне актуално за всички, то трябва да засяга ежедневието на българина (все пак на български пиша, предполага се, че българи четат). Само да не е за секс - както се казва, тоя секс се изтърка, пък и като цяло леко комплексирани ми се виждат хората на тази тема - всеки има проблем, никой не иска да говори, а за някой хора проблемът е в отричането на проблеми

Та така - моята положителна тема? Ами не можах да измисля такава. Характерно за хората е, че когато са щастливи, доволни и позитивно настроени не им се говори - хубавите моменти се преживяват, те не се изказват. Същото важи и за положителните спомени - един щастлив спомен е много по-ценен, когато го запазиш за себе си, а не когато тръгнеш да го разказваш на всеки срещнат. Точно обратното - когато нещо те дразни, когато си недоволен от нещо, когато нещо лошо ти тежи или изливаш събраната жлъч на света, или си търпиш и трупаш агресия, за да я излееш по-късно наведнъж. Много грешни са и двата подхода. Но какво да се прави - хората сме си такива - несъвършени. Реално ако трябваше да се съди спрямо еволюцията кое е най-съвършеното същество на тази планета, сигурно отговорът щеше да е… хлебарката. Човекът щеше да е много назад.

Всъщност познавам и хора, които са изцяло положително настроени към света, дотолкова са оптимисти, та човек като ги види започва да е чуди дали това не е по-скоро умопомрачение. Честно казано им завиждам - хубаво е никой и нищо да не може да те ядоса, колкото и да се опитва и с каквото и упорство да подхожда. За жалост аз съм точно противоположната личност - дразня се и от най-малкото несъвършенство, нечестност, нередност. Обичам и да разсъждавам - върху всичко и всички. Все пак това мога - колкото и да се дразнят някои хора, аз мога да разсъждавам и го правя. Всъщност мисля, че хората се дразнят повече от положителните неща, отколкото от отрицателните - такива сме си всички - завистници. Понякога си мисля, че хората сме по-склонни да отделим един час да търсим кусури на нещо, отколкото просто да кажем едно “Браво”.

Всъщност какво ли се отплесвам и аз да пиша такива сложни и отвлечени неща, като и без това никой няма да ги чете… Не е достатъчно лекосмилаем и повърхностен този текст за да привлече нечие внимание..

И така.. дойде сезонът на горещите летни страсти, на незабравимите летни мигове, на бройкането, на свалките, на плажните флиртове, а за някой и на безразборния секс. Ако пролетта е сезонът на любовта, то лятото е сезонът на секса. Може би по някакъв особен начин горещите летни темпетарури се отразяват на мозъците ни, като ни карат да се държим различно - по-разкрепостено, с по-малко задръжки, отчасти забравяйки за комплексите си, по-самоуверено, по-наперено, с две думи всеки започва да се изживява като сваляч, като хищник и играч. На преден план излиза леко първичната ни същност, водена като че ли повече от инстинктите ни. Това поведение е доста несвойствено за някои индивиди и ги кара да изглеждат по-скоро нелепо, докато при други изглежда толкова свойствено и естествено, че си мисля: “Как съм могла да не ги видя в тази светлина и преди”.

Малко се отклонх от идеята си. Та става въпрос за свалките и за това колко жалки и нелепи са някои опити да бъдеш свален. Понякога си мисля, че при този подход, който виждам най-вече от страна на мъжката част искренно се учудвам, че поне едно 90% от мъжкото население на планетата не е девствено. Мисля си: “Коя ли жена би се вързала на това?”. А най-жалкото е, че някои се вързват. Всъщност защо трябва да гледам на жените като на жертви - повечето сме хищници. По-скоро мъжете попадат в капана ан женското желание, отколкото да им минават тъпите подходи и клишираните приказки и поведение.

Има няколко подхода, които са ми много противни при свалките от страна на мъжете. Един от тях е перченето. Седиш, гледаш - един пуяк се надува, надува, та чак ще се пръстне. Странното е, че той си мисли, че с това те впечатлява. Дали ще е с нещо от сорта на: “Гледай к’ва яка кола имам”, или “К’ви готини мускули имам”, или пък: “Джи-ес-емчето ми е пълно с номера на мацки” (които не знаят кой съм), или поведение от сорта на: “Гле’й ми газарските дрешки/цайси”… Смешници. Не бих могла да се впечатля от мъж, на който му пука повече за външния му вид, отколкото на мен, или който се впечатлява от такива елементарни номера.
Прочетете остатъка от публикацията »

Напоследък все се каня да седна да пиша на тази тема, но нещо не остава време. Когато обаче днес прочетох една статия, за която ми бяха казали, а именно тази, се сетих именно за любовта. Ирония.. Както и да е, причнинно-следствената връзка не е чак толкова важна. Мисля накратно да представя любовта така, както я виждам аз - не по онзи сладникаво, та чак леко горчив начин, по който я представят по филмите и водейки се от който всеки тийнейджър си мисли, че всеки ден е влюбен. Точно обратното - мисля да представя какво е да си влюбен от скучната, прагматична, на моменти леко монотонна и отегчителна страна, която реално представлява битието на повечето хора.

Първо - любовта те връхлита неочаквано. С това нямам предвид представата на повечето млади хора, че както си вървиш по улицата ще се блъснеш в него/нея, ще го погледнеш в очите и изведнъж ще се влюбиш. Лично за мен любов от пръв поглед няма, но за това по късно. Под “неочаквано” имам предвид, че когато си опознал някого много добре, изведнъж си даваш сметка, че го обичаш. Може вечерта да не си мислил по този начин и като се събудиш да осъзнаеш, че си влюбен - при всеки е различно, но определено е неочаквано. Изключение правят хора, които си поставят като самоцел да се влюбят - за тях всеки един ден минава в очакване за влюбване. Понякога човек може искрено да се изненада от субекта, в който се е влюбил, но животът е такъв - изненадва ни когато и с каквото най-малко очакваме.
Прочетете остатъка от публикацията »